传统的保加利亚技术生产玫瑰油

古代酿酒厂: 该综合大楼展出了一个古老的酿酒厂, „гюлапана”, 这是如此, 就像古拉帕尼过去所做的那样 (多于 350 年。).

За начална година, през която започва дестилацията на розово масло у нас, се посочва 1680, когато от земите на днешна Турция бива пренесен дестилационният метод в българските земи. Използвайки своя опит от производството на ракия, българските розопроизводители изобретяват и въвеждат редица подобрения в процеса за производство на розово масло, като двойната дестилация. Чрез тях те не само увеличават количеството на полученото розово масло, но и подобряват финния му аромат и неповторими качества.

Примитивната розоварна „гюлапана” (от тур. дума „гюлпане” – розова къща), се строяла в близост до течаща вода, обикновено край селската река или чешма.

Гюлапския казан се състои от две части – тяло „казан” и капак, наречен в Казанлъшко „лула”. Казанът е направен под фофмата на  пресечен конус с дълга шия, в която се втъква капака и 4 дръжки – по 2 от двете страни (за да може да мести или пренася по-лесно). Капакът е под формата на лула, чиято дръжка е под ъгъл 450. дръжката, която играе роля на охладителна тръба.

Гюлапският казан се поставя върху открито огнище от камъни и се нареждат един до друг, толкова, колкото всеки стопанин притежава. Набраният гюл се изсипва в казана с помоща на голяма фуния (大约 15-20 公斤) 和 4 пъти повече вода. Важно за доброто качество на маслото е водата да е чиста, а не застояла, за да не предаде някакъв мирис на маслото. Най-често се и зползва чиста вода, която служи и за пиене. Капакът се поставя отгоре и гърлото се замазва с глина за да не „издиша”.

За да се получи качествено масло е необходимо парите да бъдат добре охладени. За целта се използват охладителни каци поставени до всяка гюлапана, наречени гюлапски каци, които имат формата на обърнат пресечен конус. Тръбата от лулата на гюлапаната влиза в горния край на кацата и излиза в долната част на около 15 см от дъното. Каците се снабдяват непрекъснато със студена вода посредством „куруби”(дървени улеи) за да се постигне максимално добро охлаждане.

След около час от запалването на огъня започва процеса на дестилация, който трае 大约 2-3 小时 след завирането на съда. Плучаването на по-добро и по-качествено розово масло зависи както от качеството на розовия цвят, така и от майсторлъка на „варяча”. Чрез практиката се е доказало, че българите са най-добрите майстори при варенето на розово масло.

Течащата на тънка струйка розова вода (розов дестилат) се събира в специални „гюлапски шишета”, където след след престояване на повърхността изплува розовото масло. Първите 3 шишета се оставят да престоят, а останалите се връщат в казана за преварка. Маслото, което изплува се събира с „кепче” (малка тенекиена фунийка, която завършва с малка дупчица, а на горния край е заварена дълга 20-25 см дръжка). С кепчето се изгребва отделеното масло, а през дупката изтича розовата вода. Маслото се събира в маслени шишета, наричани в казанлъшкия край „бюлюрени шишета”. 

В по-късни години вместо ”кепче” навлиза използването на стъклени пипети, в края на които е втъкнат гумен балон – използват се по-доброто отделяне на маслото от водата. А вместо „гюлапски шишета” навлиза използването на „ибрици” – меден съд, които имат запоена на дъното тръбичка с формата на буквата “S” и стигат до средата на шийката. На принципа на скачените съдове розовата вода изтича в друг съд, розовото масло, като по-леко, се отделя в горната част на шийката. И двете – ”кепчето” и „ибрика” са изобретени от българския розопроизводител.

Остатъкът от „варения гюл” в казана–„чорбата”- се изцежда в специални сита. Отцедената вода не се изхвърля, а се връща отново в казана за следващото варене, тъй като съдържа минимални количества розово масло и е загрята (разрежда се със студена вода до около 600 и с нея се залива следващото количество розов цвят). Изцеденият изварен розов цвят „джибрите”  се използват за храна на животните или за наторяване на розовите насаждения.

За получаването на един кг розово масло са необходими около 3000 - 3500 кг розов цвят от червена казанлъшка роза. Рандеманът зависи както от качеството на розовия цвят, така също и от климата през годината. При сухо и горещо време той е слаб, а при влажна и дъждовна – добър.

Произведеното количество масло се измерва със специална единица за тегло, наречена мускал (от арабски произход, на български – „тегло”), която е приблизително  5 грама.

За търговска опаковка на маслото се е използвал кръгъл меден  съд, наречен „конкума”. При продажбата на маслото на външните пазари, гърлото на съда се обвива с мек бял плат, опасва със трикольорен ширит и се поставят печати с червен восък. Това е знак, че розовото масло е българско. Тази опаковка се използва и до днес и като такава е позната на всички международни пазари.

 През 90-те години на 19 v. Някои от едрите розотърговци-производители на розово масло, започват да използват гюлапски казани с вместимост 500 литра, а по-късно (1902G.) започват използването на казани с вместимост 800, 1000 和 2000 литра. Принципа на дестилация остава същия. Извършват се някои промени като охладителните каци се заменят с охладителни кули в които дестилатът преминава през серпентини, розовото масло се събира в големи „флорентински” съдове, които като „ибриците” са на принципа на скачените съдове.

Накрая на кампанията се прави розова вода, която всеки розопроизводител оставя за „илач”. Използват я за намазване при сърбеж, за лекуване на болни очи, за пиене при болен стомах.

От 1906 g. се увеличават продуктите, които се получават от маслодайната казанлъшка роза. Най-напред започва произвеждането на розов конкрет, а след това и на розово абсолю, които се произвеждат чрез екстракционни методи от големите розопроизводители.